На теб, читателя. За мен е чест и привилегия да служа.

ПРЕДГОВОР

Много малко от хората, които познавам, водят живота, който биха искали. Повечето работят за нещо, стремят се към нещо или се борят да стигнат там, където искат да бъдат .Едни се мъкнат през живота, просто го оставят да минава покрай тях. Други се справят доста добре, но въпреки това не водят живота, който искат. Може да им е излязъл късметът – може да са “хванали вълната” – но животът не им носи това, което желаят наистина.

Изумително е колко малко хора разбират, че животът никога не е замислян такъв… и че не е задължително да бъде такъв. Мнозина просто се примиряват с надеждата да намерят някакво удовлетворение от своя “жребий” в живота. И отдавна са се отказали от мечтите си. И повечето хора дори не си позволяват да мислят, че животът е нещо, което могат да контролират. Но е точно така.

Така е.

Животът не само е нещо, което може да контролирате – той е нещо, което вие контролирате, всеки ден. Ако първата част на това изречение ви е изненадала, втората трябва да ви е подействала като гръм от ясно небе. Но и двете части са верни. И тези осемнайсет думи могат да променят живота ви. Вгледайте се в книгата, която държите в ръцете си. Как стигна до вас? Благодарение на каква поредица от обстоятелства сега е пред очите ви? Мислите ли, че имате нещо общо с това? Е, разбира се, че имате. Вие сте я взели; вие сте започнали да я четете. Аз обаче имам предвид по-дълбоките нива. Какво ви накара да я вземете? Каква е причината да започнете да я четете? И изобщо, как се озова във вас, първо на първо? На света има милиони книги Милиони. Как стана така, че точно тази книга ви повика… или вие повикахте нея – точно сега?

Ще ви кажа как.

Някъде във вашия ум – може би в най-отдалечените кътчета, но все пак някъде във вашия ум държите някаква мисъл и зад тази мисъл стои емоция. И мисълта е следната: “Искам животът ми да се промени.” А емоцията зад нея е искрен копнеж… много дълбок, истински, искрен копнеж. Емоцията е за мислите това, което е златото за парите. Без златото зад себе си, парите не струват нищо. Мисълта без емоция зад себе си е просто факт. Ако създадете мисъл и я подкрепите с емоция, тя се превръща в съзидателна сила. Мнозина смятат емоциите за нещо лошо. Колко пъти ви се е случвало да чувате: “Хайде, хайде, не бъди толкова емоционален!” Дори позитивните емоции често биват обезкуражавани: “Хей, хей, успокой топката. Не се вълнувай толкова.” Но в крайна сметка именно емоцията постави тази книга в ръцете ви. Вашият копнеж я постави в тях.

Повярвайте.

Тази книга ще ви даде всички инструменти, които ще ви бъдат необходими, за да пренасочите съдбата си. Сега остава само един въпрос: “Ще използвате ли тази книга? Ще се вслушате ли в нея, след като я прочетете?” Ако решите да го направите, вие сте на път към живота, за който сте мечтали. Не опитвам да твърдя, че отсега нататък всичко ще бъде лесно. Всъщност използването на предложените тук средства изисква дисциплина. Изисква решимост. Но направите ли го, няма как да не постигнете по-високо ниво на щастие, умиротворение и удовлетворение от тези, които познавате досега. Важно е да разберете, преди да преминете към четенето на тази книга, че животът не е нещо, което ви се случва; той се случва чрез вас.

Как ли? А, да, това е въпросът, нали…

Вие държите отговора в ръцете си.

Това може да се окаже най-важната книга, която сте чели. Благодаря на Пеги Маккол, че я е написала. Вярвам, че и вие ще й бъдете благодарни. Затова побързайте да я прочетете и да приложите принципите й. Сега, когато държите тази книга в ръцете си, няма да бъде прекалено да се каже, че държите съдбата си в своите ръце.

Нийл Доналд Уолш, Ашланд, Орегон

ВЪВЕДЕНИЕ -Четири прозрения

През по-голямата част от младостта си живях в затвор, без да си давам сметка за това. Когато си мисля за момичето, което бях, и това, което съм днес, все едно виждам двама съвсем различни човека. Бяха необходими много години, много болка и четири прозрения, за да измина целия този път и от обърканата, нещастна девойка да се превърна в уверена, удовлетворена жена, държаща в свои ръце и емоциите, и съдбата си. Днес съм консултант и “Наставник по постижения”, както го наричам, като вдъхновявам отделни хора, професионални спортисти и организатори да направят връзка със своята страст, да създават цели и да достигат максималния си потенциал. Върша тази работа вече двайсет и пет години и придобитите при този процес умения и прозрения ми позволяват да помагам на стотици хора да създават желания от тях живот. Аз самата обаче не съм била винаги ентусиазирана, оптимистично настроена и в мир със себе си. Като тийнейджър и млад човек живеех в затвора на негативизма и нямах представа, че ключът, който ще ми позволи да избягам от него, беше да впрегна силата на моите емоции и да създам живота, който исках за себе си. С времето установих, че колкото и непреодолими да изглеждат емоциите, ние имаме силата да се справяме с тях, така както имаме потенциала да творим съдбата си. Осъзнах, че всеки от нас все едно има Превключвател на съдбата, табло с ключове, всеки от които управлява двойка противоположни емоции, като щастие и тъга, и ние сме в състояние да движим тези лостове така, че да пораждаме или засилваме положителните емоции и да намаляваме силата на отрицателните, разрушителни емоции. И аз обаче като мнозина в началото мислех, че моите емоции се контролират от хората и ситуациите извън мен. Налагаше се да открия своята сила и да се науча как да я използвам.

Прозрение 1: За да избягате от затвора, първо трябва да знаете, че сте вътре в него

В юношеските си години бях тъжна, самотна и несигурна. Бях попаднала в затвора на тъмните си чувства и като много угрижени хора пиех, защото това ми помагаше да се чувствам по-добре… временно. В продължение на няколко кратки часа алкохолът ми позволяваше да потуша болката си и да изпитам увереност и щастие. Но на другия ден, разбира се, всичките ми негативни чувства ме връхлитаха с пълна сила и откривах, че самоувереността ми отново се е разпръснала. Нямах представа как да намеря по-трайно решение на бедите си. В продължение на няколко години бях гневна и депресирана, задето не се появяваше никой, който да ми покаже как да оправя живота си. Бях прекалено незряла, за да поема отговорността за избора си, и обвинявах всички за моите проблеми и мрачни чувства. Колкото повече чаках някой да се появи изневиделица и да ме спаси, толкова по-неуправляем ставаше животът ми, толкова по-уплашена и обезверена ставах и толкова по-зле се чувствах. През повечето време бях нещастна и нямах представа, че силата да променя чувствата и живота си се криеше в мен самата. Достигнах най-ниската точка един ден, когато бях на седемнайсет години. Почти от три години ходех с Дейв, популярен футболист в училище. Бях колкото щастлива, толкова и изненадана, когато ме покани за първи път да излезем заедно, тъй като не можех да си обясня защо би искал да бъде с мен (имах много ниско мнение за себе си). Дейв се отнасяше топло и мило към мен и скоро ми предложи да станем гаджета. Като разбрах, че ме обича, ме изпълни известна надежда, че болезнените ми чувства един ден ще бъдат напълно заместени от щастие и усещане за благополучие. Не бях осъзнала, че единствено аз бях в състояние да създам тези емоции за себе си. И ето че сега Дейв ми обяви желанието си да “отдъхне” от нашата връзка и съобщи, че е започнал да се среща с друго момиче. Аз и без това вече имах ужасно мнение за себе си (и като се замисля, вероятно точно това на първо място беше причината да скъса с мен), и сега ми се стори, че животът ми няма никакъв смисъл. Бях сигурна, че никога повече няма да се смея или усмихна, или поне да изпитам радост. И аз като повечето хора смятах, че щастието е състоянието, в което изпадаме като по магия, когато ни се случват хубави неща. Изобщо не ми мина през ума, че това е нещо, което ние създаваме сами и че можех да изпитвам удовлетворение дори когато в живота ми имаше предизвикателства...

Прозрение 2: Само знание не е достатъчно

Така взех твърдо решение да поема отговорността за моите емоции, избор и живота си като цяло. Исках да изпълня предначертаното от съдбата си на този свят, призванието, което бе достигнало до мен през онзи ден, когато облаците се разделиха. Реших, че е моя задача да открия как да оправя сама проблемите си. Животът ми започна да се променя по много положителни начини. Станах национален маркетингов директор на голяма компютърна компания, трупах богатство и се радвах на много и прекрасни приятели и доста хубав живот… но това не беше достатъчно. Пламенно се стремях да се самоусъвършенствам. “Пламенно” може би не е достатъчно точен епитет, защото задълбах дотолкова в процеса, че се пристрастих към него. Ходех на всеки мотивационен семинар, на който успеех, редях се на опашка, за да си осигуря място на първия ред, и после се втурвах да купувам всички препоръчани от лектора вдъхновяващи книги и записи. Малките обществени библиотеки разполагаха с по-малко книги от този род, отколкото успявах да прочета; изслушах повече аудиопрограми, отколкото произвеждат повечето звукозаписни студиа; и посетих безчет семинари, дори да се налагаше да пътувам повечко за тази цел. За продукти на тема как да си помогнем сами изхарчих повече пари, отколкото повечето хора плащат за дом, но въпреки цялата тази преданост към каузата ставаше все по-ясно, че всички тези усилия не ме караха да се чувствам удовлетворена. След единайсет години на обучение започнаха да ме обземат сериозни съмнения относно т. нар. “стратегии за постигане на щастие и удовлетворение”. Мислех, че би трябвало да се чувствам страхотно през цялото време. Очакванията ми за постоянно пребиваване във въодушевено състояние не ми позволяваха да призная колко далеч съм стигнала и започнах да губя вяра и отново да се чувствам уплашена и отчаяна. Един ден посетих беседа на Боб Проктър, който бе станал любимият ми мотивационен лектор. Този път достигнах до прозрение 2, когато той каза:

“Само знание не е достатъчно. Единствено с разбиране може да започне реалното приложение. И то ще ви помогне да стигнете на мястото, където искате да бъдете.”

Тoва бе истински момент на осъзнаване. Дадох си сметка, че дори да се запознаех с прозренията на всички експерти в областта на изкуството да си помагаме сами, това само по себе си нямаше да поеме контрола над моя живот и да оформи съдбата ми, защото не бях интегрирала мъдростта им. Бях си записвала думите им на самозалепващи се листчета и в дневници, но не бях асоциирала казаното от тях, затова не бях в състояние да го разбера изцяло или да го приложа в живота си. Прекалено доволна бях от себе си, че се стремя към истината, за да намаля темпото, с което поглъщах все нова и нова информация и да преработя наученото до този момент. Дори идеята, че съдбата ми е в мои ръце, не беше истински осъзната. Едва сега си дадох сметка, че несъзнателно бях очаквала мотивационните лектори да го направят вместо мен. В резултат на това откритие развих страст за по-дълбоко разбиране. Разбрах, че е необходимо да прилагам наученото и да прилагам на практика истините, които споделяха с мен лекторите. Започнах да размишлявам за това, което ме бяха учили за емоциите и да се вглеждам по-внимателно в начина, по който се проявяваха мислите ми...

Прозрение 3: За да убиеш, не ти трябва много отрова

По това време бях омъжена за един чудесен човек. Цял живот бях мечтала за щастлив брак, и Чарлз беше забавен, сърдечен и грижовен. Чувствах, че съм отработила много от нещата, предизвикващи несигурност в мен и бях готова за здрави, любящи взаимоотношения… но се оказа, че не съм. Без да знам. Чувството, че не съм достойна, явно бе пуснало много дълбоки корени в душата ми, затова, макар да бях привлякла този превъзходен мъж в живота си, подсъзнателно саботирах връзката ни. Страхувах се, че ако опитам да обсъдя с него който и да е от проблемите в брака ни, той ще се ядоса и ще ме остави; затова потисках трудните емоции на страх и ниско самочувствие и се преструвах, че всичко е наред. Той не говореше за своите нужи, аз също не споменавах за моите. И отново лекция на Боб Проктър доведе до поредното ми прозрение. Боб постави две прозрачни, наполовина пълни чаши на една маса – в една имаше кафе, а в другата – вода. Взе от едната чаша чаена лъжичка вода и я изсипа в кафето в другата, но аз не забелязах никаква промяна. Добави още една лъжичка вода… после трета и четвърта. Едва след като сипа няколко лъжички започнах да виждам, че кафето е станало малко по-прозрачно. Боб обясни, че това демонстрира ефекта на положителните емоции върху човек с негативно настроен ум. Докато седях там, попивах всяка негова дума и опитвах да я прилагам към собствения си живот. Трябваше да призная, че ми беше нужна много положителна енергия, за да преодолея чувството си на гняв, тъга или незначителност. После Боб изсипа една лъжичка от кафето в чашата с вода. Промяната в цвета й се забеляза незабавно. Той обясни, че така влияе негативността върху положителния ум: като отровата. Думите на Боб се превърнаха в прозрение 3: “За да убиеш не ти трябва много отрова.” Наистина беше така. Макар през по-голямата част от времето да усещах, че се движа напред, всяко преживяване, свързано с отрицателни емоции веднага ме връщаше към опустошеността и безнадеждността на юношеските ми години. Ако някой на работа ме критикуваше или с Чарлз се сдърпахме за нещо, всичките ми положителни чувства изчезваха… и на тяхно място вероломно се промъкваха познатите гняв, стеснителност и чувство за собствената незначителност. Съвсем малко отрова беше достатъчна, за да убие положителната ми настройка...

Прозрение 4: За да имаш всичко, трябва да си готов да се откажеш от всичко

Пътуването към откриването на мен самата продължи още няколко години и аз разширявах усещането за себе си и собствената си идентичност. В много отношения смятах, че най-после започвам да се чувствам успяваща и щастлива. Нарастваше усещането ми за общо благоденствие и удовлетворение, обожавах ролята си на майка и възможността да се грижа за сина си. Радвах се на живота си като самотна майка и инвестирах много качествено време в отношенията си с Майкъл. Междувременно купих прекрасен, красиво обзавезен дом с четири спални в чудесен квартал. Печелех добре, все повече и повече с всяка следваща година. Чувствах, че се движа по пътя, предначертан от съдбата ми – да помагам на другите. Приемах живота по-оптимистично и се чувствах по-сигурна от когато и да било досега, докато работех съзнателно върху развиването на усещане за собствената си стойност. Смело се изправях срещу трудните си негативни емоции, научавах каквото можех от тях и активно избирах да ги замествам с по-положителни чувства. Но въпреки всичко все още липсваше нещо. Колкото и да напредвах, продължавах да усещам, че имам силата да постигна много повече. Разяждаха ме финансови притеснения и страхът, че може да не намеря повече любов. Не знаех защо бях толкова неспокойна и ме измъчваше чувството, че нещо не ми достига. Не ми минаваше през ума, че понякога емоциите ми бяха наистина недоловими и аз не успявах да ги разпозная, което им позволяваше да ме карат да се чувствам неопределено неудовлетворена. Положителните ми чувства бяха налице, но като че ли много от тях говореха с едва-чут шепот и трябваше да се напрягам, да ги чуя. Струваше ми се, че ако се постарая още малко, ще успея да “принудя” успеха да дойде при мен и да пренеса живота си на съвсем ново ниво, но скоро установих, че няма да стигна там, където искам, колкото и усилия да полагам. В резултат се вкопчвах здраво във всичко, което постигах, докато продължаваха да ме разяждат отрицателните мисли за това, което нямах. Успехите ме караха да искам още – вярвах, че ако изкарам допълнителни средства, няма да се тревожа толкова и ще се чувствам по-умиротворена. Но колкото повече опитвах да задържа това, което имам, и да се сдобия с още, толкова по-силен страх изпитвах. Тогава доходите ми започнаха да намаляват и започнах трескаво да опитвам да проумея какво не правех както трябва професионално...